Според юридическата наука гражданството е политико-правната връзка между индивида и държавата, която има траен и устойчив характер. В този смисъл гражданството на Европейския съюз (ЕС) е поредната негова особеност, която разграничава Съюза от класическото разбиране за международна организация.
Съгласно чл. 15 от Всеобщата декларация за правата на човека: “Всеки човек има право на гражданство.” Гражданството е правно качество, с което могат да се характеризират само и единствено физическите лица – и от тази гледна точка то ще бъде разгледано в настоящата разработка.
Понятието "европейско гражданство" е въведено от Договора за създаване на Европейския съюз (ДЕС) или Договор от Маастрихт (1992). Материята по европейското гражданство всъщност не е регламентирана в самия договор от Маастрихт, а в поправките, които той внася в Договора за създаване на Европейска икономическа общност (който след ДЕС се нарича "Договор за създаване на Европейска общност").
При взимането на решението установяване на гражданство на Съюза държавите-членки са водени от желанието да установят пряка политическа връзка между ЕС и хората, така че те да бъдат по-активно въвлечени в социалния, икономически и културен живот на европейско ниво. Както посочва доц. Юлия Захариева – “Счита се, че въвеждането на европейското гражданство е едно от сериозните движения по формулата "Европа - на гражданите”. ... “Народите - разбираме хората, тези хора, които са избиратели, потребители и които, разбира се, са най-активните икономически оператори в това огромно икономическо пространство, което се изгражда близо 50 години.”
С европейското гражданство за пореден път се доказва стремежа на лидерите не просто да създадат коалиция, а да обединят народите, както заявява Жан Моне още през април 1950-та.
Интересен е въпросът за определянето на Европейското гражданство като понятие, понеже понастоящем все още не е категорично научно определено понятието “Европейски съюз”. Както изтъква доц. Ружа Иванова в една от лекциите си по Право на Европейския съюз - ЕС не е международна организация, нито държава и следователно не можем да го окачествим нито като федерация, нито като конфедерация, в този ред на мисли.
Доц. Иванова сравни ЕС със заглавието на един от известните разкази на Уилям Сароян – “Нещо като цвете, нещо като нож, нещо като нищо друго на света”. Макар и поетично това определение, като че ли не ни дава ключа към понятието за ЕС, още по-малко към понятието за Европейско гражданство.
Преди всичко е необходимо да се отбележи, че гражданството на Съюза се придобива като пряка юридическа последица от пълноправното членство на националната държава на лицето в Европейския съюз. Когато едно физическо лице придобие на каквото и да е основание гражданство на държава-членка, то придобива и гражданство на ЕС – автоматично – без да е необходимо да извършва каквито и да е правни действия. Съвместяването на гражданството на националната държава с гражданството на ЕС не означава бипатризъм. В началото на изложението гражданството бе дефинирано като политико-правна връзка между индивида и държавата с траен и устойчив характер. Следователно европейското гражданство не може да бъде определено по същия начин, понеже ЕС не е държава. Ще бъде направен опит понятието да бъде изяснено, чрез преглед на главните му особености.
Основните апекти, които е необходимо да бъдат изтъкнати по отношение на европейското гражданство са два :
1. предоставя допълнителни права;
2. не може да се придобива отделно от националното гражданство – от хора, които не са граждани на държава-членка на ЕС или от хора без гражданство (апатриди);
Интересно е да се отбележи, че към този момент Европейското гражданство не носи тежести и задължения, а само права. С други думи - de lege lata няма ясно дефинирани задължения, които да произтичат от европейското гражданство: няма задължителна европейска военна или цивилна служба, няма дори европейски данък.
Все пак според Хартата за основните права на ЕС „ упражняването на тези права налага отговорности и задължения”.
За сметка на това – и разбира се – в интерес на гражданите правата, които произтичат от Европейското гражданство са много и разнообразни. Измежду тях е необходимо да се посочат следните:
1. право на свободно придвижване и пребиваване на територията на Съюза – т.е. в рамките на ЕС за всеки негов гражданин важи с пълна сила принципът “Ubi bene ibi patria.”
2. право на дипломатическа и консулска защита извън ЕС от представителство на която и да е от държавите-членки, когато неговата собствена държава няма представителство;
3. избирателно право (право да избира и да бъде избиран в изборите за Европейския парламент или за местни власти в държавата, в която се е установил, независимо от националното му гражданство. Т.е. гражданинът придобива и активно и пасивно избирателно право.) Тук е важно да се подчертае, че “където и да са трайно установени, извън границите на своята държава, те могат да участват в изборите за Европейски парламент.”(доц. Юлия Захариева в интервю пред Инфо Радио на 2 ноември 2004 год.) А така също и в изборите за местни органи на власт в страната на постоянното пребиваване.
4. право да сезира Европейския омбудсман;
5. право да се обръщат към институциите и органите на Съюза на всеки един от езиците на Съюза и да получават отговор на същия език;
6. право на достъп до документи на Съюза;
7. право на петиция пред Европейския парламент (Това право е предвидено от Договора за Конституция за Европа, който, още не е ратифициран от държавите-членки.)
Като абсолютни субективни права, правата произтичащи от европейското гражданство могат да бъдат противопоставени на всяко трето лице – т.е. всички правни субекти са длъжни да се съобразяват с тях и да не ги нарушават.
Видно е, че на гражданите на ЕС се предоставят множество, при това съвсем немаловажни права и възможности, чиито правопораждащ юридически факт е членството на съответната национална държава в Съюза.
Европейското гражданство не заменя националното. Както е изтъкнато и в текста на ДЕС (1992) то го допълва. Освен това, както бе вече отбелязано – не може да се придобива отделно от националното гражданство - следователно всеки гражданин на ЕС е преди всичко гражданин на собствената си държава и трябва да се съобразява с нормативно установените в нея правила на своето национално гражданство. Тук, разбира се, се натъкваме на още един проблем, а именно - ако твърдението от предходното изречение е вярно, как ще обясним примата на Правото на европейския съюз (ПЕС), който е цялостен и всеобхватен? Безспорно при всяко появило се противоречие ще приложим ПЕС – чл. 5, ал 4 от Конституцията на Република България от 12 юли 1991 (КРБ 1991) и съгласно разпоредбите на Договора за присъединяване на Република България към ЕС. Следователно можем да заключим, че макар да не подменя, нито поглъща националното – европейското гражданство представлява своеобразна надстройка над него и го обогатява. Казано накратко – гражданството в ЕС е наднационално. Все пак – с оглед на разглеждания проблем е важно да се подчертае, че гражданството на Съюза не може да бъде използвано, за да се придобие гражданство на държава-членка, различна от държавата по произход на конкретния европейски гражданин. Единствено в компетентността на държавите-членки е да определят правилата за придобиване и изгубване на национално гражданство.
За да онагледя същността на разглежданото понятие посочвам следната “Концептуална рамка на Европейското гражданство”, представена в T-Kit on European Citizenship (Пособие по Европейско гражданство) на електронен адрес: http://www.cid.bg/bg/left/posobie.pdf
Съгласно чл. 25 ал.1 от Конституцията на Република България “Български гражданин е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин, или който е роден на територията на Република България, ако не придобива друго гражданство по произход. Българско гражданство може да се придобие и по натурализация.”
Т. е. в нашия основен закон са застъпени и принципа на произхода и принципа на територията (на месторождението). Като вторият се прилага само тогава, когато прилагането на принципа на произхода е невъзможно. Освен това на основание чл. 12 и сл. от Закона за българското гражданство във връзка с чл. 25 ал.1 КРБ (1991) българско гражданство може да се придобие и по натурализация.
Принципно е възможно при определени обстоятелства и въз основа на международен акт българско гражданство да се придобие чрез опция или чрез трансфер.
По отношение на гражданството на ЕС тези възможности не съществуват. Българско гражданство се придобива и чрез реинтеграция (възстановяване). Способът се прилага, когато едно лице е придобило чуждо гражданство, но след това възстановява предишното си.
Българското гражданство (както и всяко национално такова) е онази политико-правна връзка между индивида и държавата, която обуславя националната принадлежност на лицето, определя правата, които то има като гражданин и задълженията, които трябва да съблюдава.
На първо място следва да се посочи, че за разлика от европейското, българското гражданство само по себе си е източник на множество конституционно установени правни задължения за лицата. Всеки български гражданин е длъжен :
1. да спазва законите;
2. да зачита правата и законните интереси на другите;
3. да защитава Отечеството (когато това е необходимо);
4. да плаща данъци и такси, установени със закон;
5. да оказва съдействие на държавата и обществото в случай на природни и други бедствия;
6. не може да откаже за изпълнява задълженията си, заради религиозни или други убеждения;
Българското гражданство включва в съдържанието си и две от т.нар.
права – задължения – тези по чл 36 ал.1 и 53 ал.3 от КРБ (1991).
Правата на българските граждани, закрепени в Глава втора на Конституцията (1991) са неотменими (освен в няколко изрично предвидени извънредни случая) и задължение на българската държава е да ги гарантира, да следи за тяхното спазване и тя самата да ги съблюдава.
В контекста на пълноправното членство на Република България в ЕС след 01.01.2007 всички български граждани придобиват и качеството “гражданин на ЕС”. Основната цел, която се преследва, чрез установяването на европейското гражданство е да се укрепят защитата и правата на гражданите на страните-членки. Тоест, привилегия на всеки български гражданин е да се ползва от всички права, които европейското гражданство предоставя, като това не отменя правата, закрепени в Глава 2 (КРБ 1991), нито конституционно установените задължения.
Всъщност понятията “европейско” и “българско” гражданство не се различават фундаментално. Дори напротив – включват някои общи черти. Например както държавата България, така и ЕС дължат консулска защита на гражданите си, които се намират извън територията им. Освен това част основните граждански права и свободи като активното и пасивно избирателно право, правото на петиции (макар че според КРБ 1991 то би следвало да бъде уредено чрез закон, а такъв de lege lata все още не съществува), правото на сезиране на обмудсман, правото на свободно придвижване (съответно в рамките на територията на страната или на Съюза) са закрепени и в Конституцията на Република България в ДЕС (1992).
Българското и европейското гражданство не са тъждествени категории, нито се изключват. Най-точно е да се посочи, че се застъпват и обогатяват взаимно.
Ползвана литература:
1. Стойчев, С. Конституционно право. С., 2002.
2. Борисов, О. Международно публично право. С., 2003.
3. http://www.cid.bg/bg/left/posobie.pdf
4. http://www.evroportal.bg
5.http://www.evroportal.bg/article_view.php?id=720480
6. http://www.cid.bg/bg/left/posobie.pdf
7.http://www.romainrolland.org/school/index.php?option=com_content&task=view&id=192&Itemid=45
8. http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=897§ionid=1&id=00001Съгласно чл. 15 от Всеобщата декларация за правата на човека: “Всеки човек има право на гражданство.” Гражданството е правно качество, с което могат да се характеризират само и единствено физическите лица – и от тази гледна точка то ще бъде разгледано в настоящата разработка.
Понятието "европейско гражданство" е въведено от Договора за създаване на Европейския съюз (ДЕС) или Договор от Маастрихт (1992). Материята по европейското гражданство всъщност не е регламентирана в самия договор от Маастрихт, а в поправките, които той внася в Договора за създаване на Европейска икономическа общност (който след ДЕС се нарича "Договор за създаване на Европейска общност").
При взимането на решението установяване на гражданство на Съюза държавите-членки са водени от желанието да установят пряка политическа връзка между ЕС и хората, така че те да бъдат по-активно въвлечени в социалния, икономически и културен живот на европейско ниво. Както посочва доц. Юлия Захариева – “Счита се, че въвеждането на европейското гражданство е едно от сериозните движения по формулата "Европа - на гражданите”. ... “Народите - разбираме хората, тези хора, които са избиратели, потребители и които, разбира се, са най-активните икономически оператори в това огромно икономическо пространство, което се изгражда близо 50 години.”
С европейското гражданство за пореден път се доказва стремежа на лидерите не просто да създадат коалиция, а да обединят народите, както заявява Жан Моне още през април 1950-та.
Интересен е въпросът за определянето на Европейското гражданство като понятие, понеже понастоящем все още не е категорично научно определено понятието “Европейски съюз”. Както изтъква доц. Ружа Иванова в една от лекциите си по Право на Европейския съюз - ЕС не е международна организация, нито държава и следователно не можем да го окачествим нито като федерация, нито като конфедерация, в този ред на мисли.
Доц. Иванова сравни ЕС със заглавието на един от известните разкази на Уилям Сароян – “Нещо като цвете, нещо като нож, нещо като нищо друго на света”. Макар и поетично това определение, като че ли не ни дава ключа към понятието за ЕС, още по-малко към понятието за Европейско гражданство.
Преди всичко е необходимо да се отбележи, че гражданството на Съюза се придобива като пряка юридическа последица от пълноправното членство на националната държава на лицето в Европейския съюз. Когато едно физическо лице придобие на каквото и да е основание гражданство на държава-членка, то придобива и гражданство на ЕС – автоматично – без да е необходимо да извършва каквито и да е правни действия. Съвместяването на гражданството на националната държава с гражданството на ЕС не означава бипатризъм. В началото на изложението гражданството бе дефинирано като политико-правна връзка между индивида и държавата с траен и устойчив характер. Следователно европейското гражданство не може да бъде определено по същия начин, понеже ЕС не е държава. Ще бъде направен опит понятието да бъде изяснено, чрез преглед на главните му особености.
Основните апекти, които е необходимо да бъдат изтъкнати по отношение на европейското гражданство са два :
1. предоставя допълнителни права;
2. не може да се придобива отделно от националното гражданство – от хора, които не са граждани на държава-членка на ЕС или от хора без гражданство (апатриди);
Интересно е да се отбележи, че към този момент Европейското гражданство не носи тежести и задължения, а само права. С други думи - de lege lata няма ясно дефинирани задължения, които да произтичат от европейското гражданство: няма задължителна европейска военна или цивилна служба, няма дори европейски данък.
Все пак според Хартата за основните права на ЕС „ упражняването на тези права налага отговорности и задължения”.
За сметка на това – и разбира се – в интерес на гражданите правата, които произтичат от Европейското гражданство са много и разнообразни. Измежду тях е необходимо да се посочат следните:
1. право на свободно придвижване и пребиваване на територията на Съюза – т.е. в рамките на ЕС за всеки негов гражданин важи с пълна сила принципът “Ubi bene ibi patria.”
2. право на дипломатическа и консулска защита извън ЕС от представителство на която и да е от държавите-членки, когато неговата собствена държава няма представителство;
3. избирателно право (право да избира и да бъде избиран в изборите за Европейския парламент или за местни власти в държавата, в която се е установил, независимо от националното му гражданство. Т.е. гражданинът придобива и активно и пасивно избирателно право.) Тук е важно да се подчертае, че “където и да са трайно установени, извън границите на своята държава, те могат да участват в изборите за Европейски парламент.”(доц. Юлия Захариева в интервю пред Инфо Радио на 2 ноември 2004 год.) А така също и в изборите за местни органи на власт в страната на постоянното пребиваване.
4. право да сезира Европейския омбудсман;
5. право да се обръщат към институциите и органите на Съюза на всеки един от езиците на Съюза и да получават отговор на същия език;
6. право на достъп до документи на Съюза;
7. право на петиция пред Европейския парламент (Това право е предвидено от Договора за Конституция за Европа, който, още не е ратифициран от държавите-членки.)
Като абсолютни субективни права, правата произтичащи от европейското гражданство могат да бъдат противопоставени на всяко трето лице – т.е. всички правни субекти са длъжни да се съобразяват с тях и да не ги нарушават.
Видно е, че на гражданите на ЕС се предоставят множество, при това съвсем немаловажни права и възможности, чиито правопораждащ юридически факт е членството на съответната национална държава в Съюза.
Европейското гражданство не заменя националното. Както е изтъкнато и в текста на ДЕС (1992) то го допълва. Освен това, както бе вече отбелязано – не може да се придобива отделно от националното гражданство - следователно всеки гражданин на ЕС е преди всичко гражданин на собствената си държава и трябва да се съобразява с нормативно установените в нея правила на своето национално гражданство. Тук, разбира се, се натъкваме на още един проблем, а именно - ако твърдението от предходното изречение е вярно, как ще обясним примата на Правото на европейския съюз (ПЕС), който е цялостен и всеобхватен? Безспорно при всяко появило се противоречие ще приложим ПЕС – чл. 5, ал 4 от Конституцията на Република България от 12 юли 1991 (КРБ 1991) и съгласно разпоредбите на Договора за присъединяване на Република България към ЕС. Следователно можем да заключим, че макар да не подменя, нито поглъща националното – европейското гражданство представлява своеобразна надстройка над него и го обогатява. Казано накратко – гражданството в ЕС е наднационално. Все пак – с оглед на разглеждания проблем е важно да се подчертае, че гражданството на Съюза не може да бъде използвано, за да се придобие гражданство на държава-членка, различна от държавата по произход на конкретния европейски гражданин. Единствено в компетентността на държавите-членки е да определят правилата за придобиване и изгубване на национално гражданство.
За да онагледя същността на разглежданото понятие посочвам следната “Концептуална рамка на Европейското гражданство”, представена в T-Kit on European Citizenship (Пособие по Европейско гражданство) на електронен адрес: http://www.cid.bg/bg/left/posobie.pdf
Съгласно чл. 25 ал.1 от Конституцията на Република България “Български гражданин е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин, или който е роден на територията на Република България, ако не придобива друго гражданство по произход. Българско гражданство може да се придобие и по натурализация.”
Т. е. в нашия основен закон са застъпени и принципа на произхода и принципа на територията (на месторождението). Като вторият се прилага само тогава, когато прилагането на принципа на произхода е невъзможно. Освен това на основание чл. 12 и сл. от Закона за българското гражданство във връзка с чл. 25 ал.1 КРБ (1991) българско гражданство може да се придобие и по натурализация.
Принципно е възможно при определени обстоятелства и въз основа на международен акт българско гражданство да се придобие чрез опция или чрез трансфер.
По отношение на гражданството на ЕС тези възможности не съществуват. Българско гражданство се придобива и чрез реинтеграция (възстановяване). Способът се прилага, когато едно лице е придобило чуждо гражданство, но след това възстановява предишното си.
Българското гражданство (както и всяко национално такова) е онази политико-правна връзка между индивида и държавата, която обуславя националната принадлежност на лицето, определя правата, които то има като гражданин и задълженията, които трябва да съблюдава.
На първо място следва да се посочи, че за разлика от европейското, българското гражданство само по себе си е източник на множество конституционно установени правни задължения за лицата. Всеки български гражданин е длъжен :
1. да спазва законите;
2. да зачита правата и законните интереси на другите;
3. да защитава Отечеството (когато това е необходимо);
4. да плаща данъци и такси, установени със закон;
5. да оказва съдействие на държавата и обществото в случай на природни и други бедствия;
6. не може да откаже за изпълнява задълженията си, заради религиозни или други убеждения;
Българското гражданство включва в съдържанието си и две от т.нар.
права – задължения – тези по чл 36 ал.1 и 53 ал.3 от КРБ (1991).
Правата на българските граждани, закрепени в Глава втора на Конституцията (1991) са неотменими (освен в няколко изрично предвидени извънредни случая) и задължение на българската държава е да ги гарантира, да следи за тяхното спазване и тя самата да ги съблюдава.
В контекста на пълноправното членство на Република България в ЕС след 01.01.2007 всички български граждани придобиват и качеството “гражданин на ЕС”. Основната цел, която се преследва, чрез установяването на европейското гражданство е да се укрепят защитата и правата на гражданите на страните-членки. Тоест, привилегия на всеки български гражданин е да се ползва от всички права, които европейското гражданство предоставя, като това не отменя правата, закрепени в Глава 2 (КРБ 1991), нито конституционно установените задължения.
Всъщност понятията “европейско” и “българско” гражданство не се различават фундаментално. Дори напротив – включват някои общи черти. Например както държавата България, така и ЕС дължат консулска защита на гражданите си, които се намират извън територията им. Освен това част основните граждански права и свободи като активното и пасивно избирателно право, правото на петиции (макар че според КРБ 1991 то би следвало да бъде уредено чрез закон, а такъв de lege lata все още не съществува), правото на сезиране на обмудсман, правото на свободно придвижване (съответно в рамките на територията на страната или на Съюза) са закрепени и в Конституцията на Република България в ДЕС (1992).
Българското и европейското гражданство не са тъждествени категории, нито се изключват. Най-точно е да се посочи, че се застъпват и обогатяват взаимно.
Ползвана литература:
1. Стойчев, С. Конституционно право. С., 2002.
2. Борисов, О. Международно публично право. С., 2003.
3. http://www.cid.bg/bg/left/posobie.pdf
4. http://www.evroportal.bg
5.http://www.evroportal.bg/article_view.php?id=720480
6. http://www.cid.bg/bg/left/posobie.pdf
7.http://www.romainrolland.org/school/index.php?option=com_content&task=view&id=192&Itemid=45
януари 2007, Русева, Биляна Л.
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар