To expose or to be exposed – that is the question?

На Антон

"Няма кой да пише в блога на Биляна Русева и това е проблем, който <следва да> се обсъди!"

След като безочливо наруших обещанието си да изпълня това пространство с нови публикации, с малкото (и леко самодоволно обяснение), че love has finally found me и с лозунги като: "интернет е враг номер 1 на личния живот", се завръщам (за малко) в началото на най-дългата работна седмица за тая година.

Тези дни се замислих за няколко неща, едно от които аквариумът като концепция и лайфстайл.

В офиса работя в аквариум, което позволява на всички да виждат леките ми бягства в мрежата. В социалните мрежи всеки гледа да се 'експоузне' възможно повече. Дума за риалити програмите (последното, за което прочетох беше порно реалити, което според мен беше изначалната цел на тоя жанр, която явно е вече постигната!) просто не ми се отваря... Но това, което вече съвсем ме потресе беше великолепното изречение на една продавачка в магазин за пердета: "Завеси хората все по-малко купуват!". Реплика, идеално синтезираща масовия стремеж към показност - и вършене на неща от крайно интимно естество не заради тях самите, а с единствената мисъл някой да те гледа и ти да изпитваш перверзното удоволствие от това.

Наскоро бях застреляна с въпроса защо не ми бил сменен рилейшъншип статуса във фб! (wtf?!), друг пък някой ме пита с крайно недоумление,:"Ама от тази екскурзия защо няма снимки!?" (публикувани във фб - б.а.) Експоузването вече не е въпрос на личен избор, tvoeto obkrajenie q iziskwa! Всеки опит за прайвъси бива грубо подигран и стъпкан от "информационното общество", което очаква като бащиния сам да ъплоуднеш подробостите от личния живот и да му спестиш неудобството да те пита. Забелязал ли си как вече много не си говориш с приятелите си - дори в чата? Задоволяваш се за прегледаш снимките във фб за да установиш кой къде е прекарал събота вечер и най-много да вмениш чувство на вина с 1 линия в Скайп гласяща: "Що не се обадихте, да ви таковам?"
Пък аз някакси си мисля, че никъде в длъжностната ми характеристика не пише, че съм длъжна да се съгласявам да ме снимат и публикуват (или нещо повече – сама да го правя) и, че съм се подписала и съответно отказала от тайната на личен живот. Странното е, че в началото чудовищните измерения на риалитито (да си проличи коя професия упражнявам – от широк смисъл) не ми правеше кой знае какво впечатление. Волно си пусках снимки, участвам и до момента (по-скоро условно) в около 100 групи , освен т’ва прекарвах минимум по час на ден да гледам какво са вършили предните дни всичките ми (прогресивно растящи през периода), но все от порядъка на стотици приятели.
Стремеж към повече лично пространство наблюдавам все по-често не само у себе си. Един приятел днес ми сподели колко неприятно му било изискването на френд листа да публикува снимки на бебето си. Френд листата не разбира отказа. Тя отказва да приеме отказа. Той не съвпада с концептуалността на френд листата. Соц. мрежата вече е не просто място, където да ‘разцъкаш”, тя е нещо като обществено задължение. Защото как моите приятели ще помнят, че аз съществувам, ако не се оповестявам тук там? Иначе... с тва работно време и тоя градски транспорт, закъде ми е социалния живот изобщо!? Новините вече черпят материал от риалитито, опитвайки се да наваксат мащабните му темпове на развитие. Порнографията в смисъл на тотално разкриване заравя всички останали начини за изразяване.
- Накъде „блъскат” нещата, колеги?! – драматично извиси глас лирическия аз.
В изявление на министър-председателя, непосредствено след като обявява, че България отказва да участва в европейския фонд за борба срещу глобалното затопляне с може би същата отчайваща тъпота заявява, че с оглед осигуряване на места в детските градини и поддържане на базата данни на националната статистика от следващата сутрин всички граждани получават фб име и автоматичен достъп, генериран, чрез ЕГН-то на съответния субект, вместо парола. Така следящите органи да не се замислят много-много к’ва ти е паролата, щото те и без т’ва трудно мислят. А моя приятел, дето не искаше да си показва бебето вече е длъжен да ъпдейтва профила му на всеки две седмици с актуални данни за ръста, теглото, и третото зъбче подкрепени със снимков материал.

Ъъъ.

The Karma Killer

За всички почитатели на силата на самовнушението и позитивната мисъл -
(btw, наскоро видях как във facebook хората стават фенове на "позитивното мислене - OMG!) - отговорно заявявам, че в момента, в който казах "в моят септември!", септември наистина стана мой.

Take care. И внимавайте к'во си пожелавате. ;-)

Септември в "Света Троица"

След доста дълго отсъствие - ето ме отново в блог пространството, което "за всички мои фенове", ще запълня с нови публикации в най-скоро време.
Някъде между изтощителната работа за световния империализъм (срещу който съм твърдо против) и четенето вечер за правоспособност и адвокатски изпит (срещу четенето вечер също принципно съм твърдо против, ама нейсе), смятам да се отдам на творчески размисъл и на вдъхновението си (или липсата на същото и точно ТИ, драги или драга ще го четеш!)...

И така - каня те да станеш съпричастен/на към болезненото ми самоосъзнаване и на радостите на растежа. Заповядай в моя ъгъл.

В моята малка и мизерна стая,
в моят малък живот с голямо значение,
в моите откраднати минути за себе си...
и моята пепел посипана в косите...
И през моите вечерни разходки в парка (Много обичам парка "Света Троица"!), с моят диск на Тексас...
С моите приятели, част от които бяха доста търпеливи тази година...
С моите писаници,
с моята новооткрита самотност.
С моят дъжд, който за пръв път харесвам,
и с киселата ми физиономия отразена в някоя сива, оловна локва...
С моят мазохизъм и моето неистово, сурово желание за живот.
С моето студено утро, в моят Септември.

See you soon...

P.S.
And I am back as the real me.

Forever not yours: ;-)
Bilyana L. Ruseva

Нещо мъничко

Не искам да съм просто някоя,
беглата, случайната и скритата,
да си разменяме потайности и
страностите ни тук-там да се приплитат.

От толкова условности съм уморена,
не отговарям вече като ме запитат,
дали това със теб е истинско,
не смятам ли, че ти ще ме отритнеш?...

Не, няма да отделям чувства за случайности,
омръзна ми от всичко кухо и безлично,
приятелите стават бавничко познайници,
а списъкът със ценности за всички ни е минало...

Ще си поискам нещо от живота, нещо мъничко,
което ще е повече от много,
ще е достатъчно, ще е единствено
за мен - и ще се дам в отплата.

Ще си поискам да съм първата, последната,
да съм в сърцето ти запазена единствена.
И първата ти мисъл сутрин,
целувката ти вечер и да спим притиснати.

21 юли 2009

Александър

Снощи се прибирах по безкрайния маршрут към Овча Купел в един ужасен, претъпкан и категорично миризлив № 60. Бях се силно пренапрегнала - имах много работа през деня, вечерта пък забелязах, че ОББ са пропуснали да преведат на време и без това нищожната ми заплата, та главата вече ме болеше и ми бе станало адски усилно, горещо... Нещо прогресивно и главоломно загубвах "вярата в доброто и човека", та това ми носеше и силно главоболие, наред с обезсърчението... Някъде в "Красна поляна" - квартал, който решително отричам и отказвам да забелязвам - се опитах да затворя очи и да дремна за 5 минути в опит да си пресека главоболието... (А тези, които ме знаят по - добре им е ясно - и в опит да не видя някого, който ще ми причини нервно напрежение със самото си съществуване на тротоара). Успях да задремя и се събудих точно на кръстовището на Никола Мушанов и Житница от лек натиск по крака. Автобусът бе препълнен с потен и нервен народ. А точно до мен - едно малко дете - момченце, което хората притискаха отстрани, а баба му държеше за ръката. Стреснах се и станах.
- Ела да седнеш.
- Не, няма нужда слизаме след 2 спирки! - Веднага каза бабата.
- Нищо, нека да седне. - И докато сваря да го кажа, детето не бе изчакало втората ми покана и беше седнало на седалката, а аз стоях до него. Беше изключителен красавец на не повече от 6 или 7 години с остригана много късо светла кестенява коса и огромни, изразителни кафяви очи. Загледах го заради очарованието, което излъчваше. Кротко стоеше, не се движеше много и гледаше напред. Питах го:
- Как се казваш?
Той се обърна погледна ме, усмихна ми се и каза:
- Александър. - Последното бе изречено с такова достойнство и неприкрита гордост, че ми стана смешно и също му се усмихнах.
- Много хубаво име. - рекох набързо.
Баба му мълчеше. Александър държеше в ръцете си листи формат А4, на които беше отпечатана азбуката в еднакви квадратчета - ръкописно и печатно, в малки и големи букви. Както беше казала бабата на втората спирка трябваше да слязат, а той не изчака покана и стана сам и отиде при нея още преди да сме стигнали до спирката.
- Много Ви благодаря! - обърна се към мен и каза той. Тонът на това дете, изказът и цялостното му държание някак създаваха впечатление за възрастен в тялото на дете, беше толкова силно развит умствено в сравнение с годините си, че това беше явно дори от 3-те реплики, които размених с него.
- Моля, няма за какво. Ти буквите ли учиш?
- Не, аз вече ги знам.
Докато казваше последното, Александър вече слизаше с баба си на спирката. Тя го държеше за ръката и му говореше нещо, докато аз се отдалечавах с автобуса. Вероятно го учеше, че не бива да разговаря с непознати. Матрицата вече държеше малкия Александър и той малко по малко също щеше да започне да губи вяра и в доброто, и в човека...
Седнах на мястото, което му бях отстъпила и още се усмихвах. Главата ми бе спряла да ме боли. Колкото и черно да беше настроението ми, колкото и кофти да беше денят ми, Александър изми това за части от секундата само с усмивката си.
И тогава аз прозрях по странен начин смисъла от всичко... В очите на един случаен Александър, който едва ли бе навършил 7 години...

Keep bleeding... (A sudden rush of blood to the head.)

- Ехо! - Здравей, Биляна?
Знаеш ли, че кървиш? Усещаш ли, боли ли те?

- Да, вярно. Странно. Наистина кървя.

- Сигурно много боли?

- Не, не боли. Не усещам нищо.

- Добре ли си? Как се чувстваш, Биляна?

- Чувствам се затворена в телефонна бутка. Виждам какво става навън, но не искам да изляза и да участвам в случващото се.

- Не е ли това едно голямо клише? Не е ли всичко това изкуствено?

- Ако е клише, то то е вечно.

- Биляна, кръвта ти капе, няма ли да направиш нещо?

- Невъзможно е.

- Защо, превържи се.

- Това не е кръвта ми, а само страхът ми. Нека тече...

- Кръвта ти, ще изтече...

- Нека тече.

- А ти помниш ли лъва?

- Кой лъв?

- Е,... как кой лъва, затворен в аквариум?

- ....Да, помня.... It's something I must live with every day.

- Когато си задаваш някои въпроси, сещай се затова. За безпомощността на лъв, затворен в аквариум. Сигурно се забавляваш с тъпите си метафори... Кръвта ти изтича, Биляна. И "умностите ти" няма да я спрат.

- Ако изтича, как усещам този внезапен прилив на кръв в главата? A sudden rush of blood to the head...

- Това е опит на организма ти да вкара кръв в главата ти, за да почнеш да мислиш и да се привържеш. Или поне да се вдигне малко нивото на адреналина ти...

- А ти какво си?

- Аз съм съвестта, която пренебрегваше, твоето подсъзнание и единствено на мен ми пука за теб. Какво се опитваш да направиш? Мислиш ли, че някой се трогва от глупостите ти, от твоята нещастност? От тъпотиите, които пишеш или от тва, че кръвта ти вече изтича?

- Keep bleeding, love. Keep bleeding.

Tu-tup, tu-tup, tu-tup...

The Shuffle Winamp ESSAY

Най-голямата глупост, която отново ми се натрапи наскоро под формата на велик цитат е: "It's better to have loved and lost, than never to have loved at all". Два пъти съм обичала. И двата пъти свърши меко казано катастрофално - и въобще не се изразявам литературно - бе брутално, отвратително и "потресающо" (новата ми любима дума - категорично спечелила бокс-офиса на речника ми за месец април и май 09'... Овации!). Нищо better няма в това lost. Всеки път имаш усещането, че Бах е бил точно един. И той е умрял на сцената на твоето самолюбие, в средата на личната ти драма.

Единственото, което ти остава е мизерната, смаляваща се и мижава надежда, че един ден ще си припяваш "Обичал съм преди, но не Така"... и това "Така" ще е онова истинското, значимото, което ще те накара да забравиш нараняванията, обидите, които възприе ненужно лично, яростта, болката, гнева, които те будеха нощем, заради, които остана без нокти...

Ежедневието ми се сля в един нестихващ кошмар, от който нямам търпение да се събудя... Всяка сутрин ставам и с истинска болка слагам маска на усмихнат лентяй, за да избутам още един ден преди да срещна някой, на който да изсипя душевното си разтройство...

Между другото точно вчера за малко да се бутна на Графа в идеалния човек, който вътре в моето "извратеното съзнание" заслужава да изяде кофа с лайна само защото бе говорила неподходящи неща, в неподходящо време на неподходящ човек, а аз - съответно по най-баналния начин ги бях прочела.... :)

"Чух, че имала стил,

от познати разбрах, не понасяла дим.."

Установих, че се кефя да видя ужаса в очите й, но някакси не ми се прииска да бях я накарала да съжалява, че не може да пропадне в дън земя... А можех да го сторя. Загубила съм и лошите си черти, наред с качествата напоследък. Помислих си дори: "Биляна... Ти премного наранява. Сега просто е твой ред." /макар че никога не съм намирала особено вдъхновение в идеята за кармата - някакси е твърде лесно.../ "This is how you remind me of what I really am."

"Where you are, seems to be as far as an eternity?" Драматично пропаднаха опитите да извадя от главата си призраците, с които до вчера споделях живота си. И двамата. И да - по един жалък и отчаян начин пробвах да направя всякакви глупости с цел да отвлека вниманието си на произволна, илюзорна посока, като осъзнавах още в момента обречеността на пробата. "I wish that I could fly above the sky, so very high"... Проба - грешка. Грешка. Грешка... Както обикновено - в период на мрачна депресия изпаднах и в творчески период. Който е слаб освен всичко друго, както нещастниците прочели до този момент с with or without regrets са забелязали...

"I'm all out of love, I'm so lost without you..." Опитах известен период от време да се самосъжалявам на кърваво-сълзливи любовни парчета. Тъпо беше, щото и без това съм толкова омотана, че блудкавостта им ме кара да искам да повръщам непрестанно. Повръщ. Животът ми е по-вълнуващ от тях, макар и в кофти смисъл. Опитах се да си отговоря на най-важния въпрос дали ми липсва той или представата за него... И като не успях, предпочетох да напиша една касационна жалба и да изключа Слави, защото знаех още на кой телевизор, той непременно върви, поради липсата на кабелна. Само дето не се "опитах да светя като крушка."

"Ti prego aspettami perche non posso stare senza te... " Убедих се, че няма никакво значение дали обичам или мразя. И двете ще ме изтощят еднакво и накрая пак ще съм отритната... Нещо, което написах преди година и нещо, неподозирайки колко съм била права. Цикълът в съзнанието се задълбочава, ако позволиш да използваш "Не" в три поредни изречения. Сега звучи изкуствено, но всъщност е твърде лесно, докато плачеш като малко дете да кажеш "Не мога! Повече не мога!...Не искам!" Затова, trust me, никога не го прави. А ако искаш нещо независимо какво - постарай се този от когото го искаш, да ти отговори три пъти с "да", ако ще въпроса, който задаваш е: "Искаш ли да отворя прозореца?". Теория на шефа ми, която споделям само като пиша есета.

"I've found the reason for me, to change who I used to be..."
Съдбата, Господ, или който както предпочита да го нарече, обаче винаги е имал(а) някаква откачена обич към мен. Дори сега не ме остави дълго да тъна в despair. И отново се прояви по най-странен начин като ми показа най-хубавото момче в света наскоро.... И аз както нормално в такъв случай може да се очаква (една "случайно случила се случайност" бях indeed infatuated... "oh, my life is brilliant, my love is pure." ..., което разбира се съвсем не ми попречи да продължа да запълвам дупките в съзнанието си със неслучайни случки: "След цветовете вече идва ред на мъжете... (И тя ги сменя)"...

Обаче и това със смяната е период. Отминава. А едно истинско Слънце е винаги добре дошло. Ей това е надеждицата - онази почти умрялата (макар, че не умира последна), за която ви говорих по-горе. Надеждицата, че нещастното ми животче ще бъде озарено от смисъла на истинската любов.

"ДА. ДА. Да. Да, това не е шега. Защото знам, че другите момчета нямат бански на лалета. Нямат твоите сини очи."

P.S. Ако някой се познае, да знае, че не става въпрос за него.
Всички образи в това есе са fiction. They have no firm connection with reality.

Използвани са цитати от произведения написани или изпълнени от: Alfred Tennyson, Мирослав Костадинов, Ина Григорова, Nickelback, Adam Noah Levine of Maroon 5, Lenny Kravitz, Air Supply, Милена, Laura Pausini, Hoobastank, Христо Смирненски, James Blunt, Теньо Гогов, Михаил Лъкатник;

--

Приятелски поздрави,

Биляна Л. Русева,

Поезия е онова, което се губи в превода.