понеделник, 1 юни 2009 г.

The Shuffle Winamp ESSAY

Най-голямата глупост, която отново ми се натрапи наскоро под формата на велик цитат е: "It's better to have loved and lost, than never to have loved at all". Два пъти съм обичала. И двата пъти свърши меко казано катастрофално - и въобще не се изразявам литературно - бе брутално, отвратително и "потресающо" (новата ми любима дума - категорично спечелила бокс-офиса на речника ми за месец април и май 09'... Овации!). Нищо better няма в това lost. Всеки път имаш усещането, че Бах е бил точно един. И той е умрял на сцената на твоето самолюбие, в средата на личната ти драма.
Единственото, което ти остава е мизерната, смаляваща се и мижава надежда, че един ден ще си припяваш "Обичал съм преди, но не Така"... и това "Така" ще е онова истинското, значимото, което ще те накара да забравиш нараняванията, обидите, които възприе ненужно лично, яростта, болката, гнева, които те будеха нощем, заради, които остана без нокти...
Ежедневието ми се сля в един нестихващ кошмар, от който нямам търпение да се събудя... Всяка сутрин ставам и с истинска болка слагам маска на усмихнат лентяй, за да избутам още един ден преди да срещна някой, на който да изсипя душевното си разтройство...
Между другото точно вчера за малко да се бутна на Графа в идеалния човек, който вътре в моето "извратеното съзнание" заслужава да изяде кофа с лайна само защото бе говорила неподходящи неща, в неподходящо време на неподходящ човек, а аз - съответно по най-баналния начин ги бях прочела.... :)

"Чух, че имала стил,
от познати разбрах, не понасяла дим.."

Установих, че се кефя да видя ужаса в очите й, но някакси не ми се прииска да бях я накарала да съжалява, че не може да пропадне в дън земя... А можех да го сторя. Загубила съм и лошите си черти, наред с качествата напоследък. Помислих си дори: "Биляна... Ти премного наранява. Сега просто е твой ред." /макар че никога не съм намирала особено вдъхновение в идеята за кармата - някакси е твърде лесно.../ "This is how you remind me of what I really am."

"Where you are, seems to be as far as an eternity?" Драматично пропаднаха опитите да извадя от главата си призраците, с които до вчера споделях живота си. И двамата. И да - по един жалък и отчаян начин пробвах да направя всякакви глупости с цел да отвлека вниманието си на произволна, илюзорна посока, като осъзнавах още в момента обречеността на пробата. "I wish that I could fly above the sky, so very high"... Проба - грешка. Грешка. Грешка... Както обикновено - в период на мрачна депресия изпаднах и в творчески период. Който е слаб освен всичко друго, както нещастниците прочели до този момент с with or without regrets са забелязали...

"I'm all out of love, I'm so lost without you..." Опитах известен период от време да се самосъжалявам на кърваво-сълзливи любовни парчета. Тъпо беше, щото и без това съм толкова омотана, че блудкавостта им ме кара да искам да повръщам непрестанно. Повръщ. Животът ми е по-вълнуващ от тях, макар и в кофти смисъл. Опитах се да си отговоря на най-важния въпрос дали ми липсва той или представата за него... И като не успях, предпочетох да напиша една касационна жалба и да изключа Слави, защото знаех още на кой телевизор, той непременно върви, поради липсата на кабелна. Само дето не се "опитах да светя като крушка."

"Ti prego aspettami perche non posso stare senza te... " Убедих се, че няма никакво значение дали обичам или мразя. И двете ще ме изтощят еднакво и накрая пак ще съм отритната... Нещо, което написах преди година и нещо, неподозирайки колко съм била права. Цикълът в съзнанието се задълбочава, ако позволиш да използваш "Не" в три поредни изречения. Сега звучи изкуствено, но всъщност е твърде лесно, докато плачеш като малко дете да кажеш "Не мога! Повече не мога!...Не искам!" Затова, trust me, никога не го прави. А ако искаш нещо независимо какво - постарай се този от когото го искаш, да ти отговори три пъти с "да", ако ще въпроса, който задаваш е: "Искаш ли да отворя прозореца?". Теория на шефа ми, която споделям само като пиша есета.

"I've found the reason for me, to change who I used to be..."
Съдбата, Господ, или който както предпочита да го нарече, обаче винаги е имал(а) някаква откачена обич към мен. Дори сега не ме остави дълго да тъна в despair. И отново се прояви по най-странен начин като ми показа най-хубавото момче в света наскоро.... И аз както нормално в такъв случай може да се очаква (една "случайно случила се случайност" бях indeed infatuated... "oh, my life is brilliant, my love is pure." ..., което разбира се съвсем не ми попречи да продължа да запълвам дупките в съзнанието си със неслучайни случки: "След цветовете вече идва ред на мъжете... (И тя ги сменя)"...

Обаче и това със смяната е период. Отминава. А едно истинско Слънце е винаги добре дошло. Ей това е надеждицата - онази почти умрялата (макар, че не умира последна), за която ви говорих по-горе. Надеждицата, че нещастното ми животче ще бъде озарено от смисъла на истинската любов.

"ДА. ДА. Да. Да, това не е шега. Защото знам, че другите момчета нямат бански на лалета. Нямат твоите сини очи."

P.S. Ако някой се познае, да знае, че не става въпрос за него.
Всички образи в това есе са fiction. They have no firm connection with reality.

Използвани са цитати от произведения написани или изпълнени от: Alfred Tennyson, Мирослав Костадинов, Ина Григорова, Nickelback, Adam Noah Levine of Maroon 5, Lenny Kravitz, Air Supply, Милена, Laura Pausini, Hoobastank, Христо Смирненски, James Blunt, Теньо Гогов, Михаил Лъкатник;


--
Приятелски поздрави,
Биляна Л. Русева,
Поезия е онова, което се губи в превода.