петък, 3 юли 2009 г.

Александър

Снощи се прибирах по безкрайния маршрут към Овча Купел в един ужасен, претъпкан и категорично миризлив № 60. Бях се силно пренапрегнала - имах много работа през деня, вечерта пък забелязах, че ОББ са пропуснали да преведат на време и без това нищожната ми заплата, та главата вече ме болеше и ми бе станало адски усилно, горещо... Нещо прогресивно и главоломно загубвах "вярата в доброто и човека", та това ми носеше и силно главоболие, наред с обезсърчението... Някъде в "Красна поляна" - квартал, който решително отричам и отказвам да забелязвам - се опитах да затворя очи и да дремна за 5 минути в опит да си пресека главоболието... (А тези, които ме знаят по - добре им е ясно - и в опит да не видя някого, който ще ми причини нервно напрежение със самото си съществуване на тротоара). Успях да задремя и се събудих точно на кръстовището на Никола Мушанов и Житница от лек натиск по крака. Автобусът бе препълнен с потен и нервен народ. А точно до мен - едно малко дете - момченце, което хората притискаха отстрани, а баба му държеше за ръката. Стреснах се и станах.
- Ела да седнеш.
- Не, няма нужда слизаме след 2 спирки! - Веднага каза бабата.
- Нищо, нека да седне. - И докато сваря да го кажа, детето не бе изчакало втората ми покана и беше седнало на седалката, а аз стоях до него. Беше изключителен красавец на не повече от 6 или 7 години с остригана много късо светла кестенява коса и огромни, изразителни кафяви очи. Загледах го заради очарованието, което излъчваше. Кротко стоеше, не се движеше много и гледаше напред. Питах го:
- Как се казваш?
Той се обърна погледна ме, усмихна ми се и каза:
- Александър. - Последното бе изречено с такова достойнство и неприкрита гордост, че ми стана смешно и също му се усмихнах.
- Много хубаво име. - рекох набързо.
Баба му мълчеше. Александър държеше в ръцете си листи формат А4, на които беше отпечатана азбуката в еднакви квадратчета - ръкописно и печатно, в малки и големи букви. Както беше казала бабата на втората спирка трябваше да слязат, а той не изчака покана и стана сам и отиде при нея още преди да сме стигнали до спирката.
- Много Ви благодаря! - обърна се към мен и каза той. Тонът на това дете, изказът и цялостното му държание някак създаваха впечатление за възрастен в тялото на дете, беше толкова силно развит умствено в сравнение с годините си, че това беше явно дори от 3-те реплики, които размених с него.
- Моля, няма за какво. Ти буквите ли учиш?
- Не, аз вече ги знам.
Докато казваше последното, Александър вече слизаше с баба си на спирката. Тя го държеше за ръката и му говореше нещо, докато аз се отдалечавах с автобуса. Вероятно го учеше, че не бива да разговаря с непознати. Матрицата вече държеше малкия Александър и той малко по малко също щеше да започне да губи вяра и в доброто, и в човека...
Седнах на мястото, което му бях отстъпила и още се усмихвах. Главата ми бе спряла да ме боли. Колкото и черно да беше настроението ми, колкото и кофти да беше денят ми, Александър изми това за части от секундата само с усмивката си.
И тогава аз прозрях по странен начин смисъла от всичко... В очите на един случаен Александър, който едва ли бе навършил 7 години...

Няма коментари:

Публикуване на коментар