Александър

Снощи се прибирах по безкрайния маршрут към Овча Купел в един ужасен, претъпкан и категорично миризлив № 60. Бях се силно пренапрегнала - имах много работа през деня, вечерта пък забелязах, че ОББ са пропуснали да преведат на време и без това нищожната ми заплата, та главата вече ме болеше и ми бе станало адски усилно, горещо... Нещо прогресивно и главоломно загубвах "вярата в доброто и човека", та това ми носеше и силно главоболие, наред с обезсърчението... Някъде в "Красна поляна" - квартал, който решително отричам и отказвам да забелязвам - се опитах да затворя очи и да дремна за 5 минути в опит да си пресека главоболието... (А тези, които ме знаят по - добре им е ясно - и в опит да не видя някого, който ще ми причини нервно напрежение със самото си съществуване на тротоара). Успях да задремя и се събудих точно на кръстовището на Никола Мушанов и Житница от лек натиск по крака. Автобусът бе препълнен с потен и нервен народ. А точно до мен - едно малко дете - момченце, което хората притискаха отстрани, а баба му държеше за ръката. Стреснах се и станах.
- Ела да седнеш.
- Не, няма нужда слизаме след 2 спирки! - Веднага каза бабата.
- Нищо, нека да седне. - И докато сваря да го кажа, детето не бе изчакало втората ми покана и беше седнало на седалката, а аз стоях до него. Беше изключителен красавец на не повече от 6 или 7 години с остригана много късо светла кестенява коса и огромни, изразителни кафяви очи. Загледах го заради очарованието, което излъчваше. Кротко стоеше, не се движеше много и гледаше напред. Питах го:
- Как се казваш?
Той се обърна погледна ме, усмихна ми се и каза:
- Александър. - Последното бе изречено с такова достойнство и неприкрита гордост, че ми стана смешно и също му се усмихнах.
- Много хубаво име. - рекох набързо.
Баба му мълчеше. Александър държеше в ръцете си листи формат А4, на които беше отпечатана азбуката в еднакви квадратчета - ръкописно и печатно, в малки и големи букви. Както беше казала бабата на втората спирка трябваше да слязат, а той не изчака покана и стана сам и отиде при нея още преди да сме стигнали до спирката.
- Много Ви благодаря! - обърна се към мен и каза той. Тонът на това дете, изказът и цялостното му държание някак създаваха впечатление за възрастен в тялото на дете, беше толкова силно развит умствено в сравнение с годините си, че това беше явно дори от 3-те реплики, които размених с него.
- Моля, няма за какво. Ти буквите ли учиш?
- Не, аз вече ги знам.
Докато казваше последното, Александър вече слизаше с баба си на спирката. Тя го държеше за ръката и му говореше нещо, докато аз се отдалечавах с автобуса. Вероятно го учеше, че не бива да разговаря с непознати. Матрицата вече държеше малкия Александър и той малко по малко също щеше да започне да губи вяра и в доброто, и в човека...
Седнах на мястото, което му бях отстъпила и още се усмихвах. Главата ми бе спряла да ме боли. Колкото и черно да беше настроението ми, колкото и кофти да беше денят ми, Александър изми това за части от секундата само с усмивката си.
И тогава аз прозрях по странен начин смисъла от всичко... В очите на един случаен Александър, който едва ли бе навършил 7 години...

Keep bleeding... (A sudden rush of blood to the head.)

- Ехо! - Здравей, Биляна?
Знаеш ли, че кървиш? Усещаш ли, боли ли те?

- Да, вярно. Странно. Наистина кървя.

- Сигурно много боли?

- Не, не боли. Не усещам нищо.

- Добре ли си? Как се чувстваш, Биляна?

- Чувствам се затворена в телефонна бутка. Виждам какво става навън, но не искам да изляза и да участвам в случващото се.

- Не е ли това едно голямо клише? Не е ли всичко това изкуствено?

- Ако е клише, то то е вечно.

- Биляна, кръвта ти капе, няма ли да направиш нещо?

- Невъзможно е.

- Защо, превържи се.

- Това не е кръвта ми, а само страхът ми. Нека тече...

- Кръвта ти, ще изтече...

- Нека тече.

- А ти помниш ли лъва?

- Кой лъв?

- Е,... как кой лъва, затворен в аквариум?

- ....Да, помня.... It's something I must live with every day.

- Когато си задаваш някои въпроси, сещай се затова. За безпомощността на лъв, затворен в аквариум. Сигурно се забавляваш с тъпите си метафори... Кръвта ти изтича, Биляна. И "умностите ти" няма да я спрат.

- Ако изтича, как усещам този внезапен прилив на кръв в главата? A sudden rush of blood to the head...

- Това е опит на организма ти да вкара кръв в главата ти, за да почнеш да мислиш и да се привържеш. Или поне да се вдигне малко нивото на адреналина ти...

- А ти какво си?

- Аз съм съвестта, която пренебрегваше, твоето подсъзнание и единствено на мен ми пука за теб. Какво се опитваш да направиш? Мислиш ли, че някой се трогва от глупостите ти, от твоята нещастност? От тъпотиите, които пишеш или от тва, че кръвта ти вече изтича?

- Keep bleeding, love. Keep bleeding.

Tu-tup, tu-tup, tu-tup...

The Shuffle Winamp ESSAY

Най-голямата глупост, която отново ми се натрапи наскоро под формата на велик цитат е: "It's better to have loved and lost, than never to have loved at all". Два пъти съм обичала. И двата пъти свърши меко казано катастрофално - и въобще не се изразявам литературно - бе брутално, отвратително и "потресающо" (новата ми любима дума - категорично спечелила бокс-офиса на речника ми за месец април и май 09'... Овации!). Нищо better няма в това lost. Всеки път имаш усещането, че Бах е бил точно един. И той е умрял на сцената на твоето самолюбие, в средата на личната ти драма.

Единственото, което ти остава е мизерната, смаляваща се и мижава надежда, че един ден ще си припяваш "Обичал съм преди, но не Така"... и това "Така" ще е онова истинското, значимото, което ще те накара да забравиш нараняванията, обидите, които възприе ненужно лично, яростта, болката, гнева, които те будеха нощем, заради, които остана без нокти...

Ежедневието ми се сля в един нестихващ кошмар, от който нямам търпение да се събудя... Всяка сутрин ставам и с истинска болка слагам маска на усмихнат лентяй, за да избутам още един ден преди да срещна някой, на който да изсипя душевното си разтройство...

Между другото точно вчера за малко да се бутна на Графа в идеалния човек, който вътре в моето "извратеното съзнание" заслужава да изяде кофа с лайна само защото бе говорила неподходящи неща, в неподходящо време на неподходящ човек, а аз - съответно по най-баналния начин ги бях прочела.... :)

"Чух, че имала стил,

от познати разбрах, не понасяла дим.."

Установих, че се кефя да видя ужаса в очите й, но някакси не ми се прииска да бях я накарала да съжалява, че не може да пропадне в дън земя... А можех да го сторя. Загубила съм и лошите си черти, наред с качествата напоследък. Помислих си дори: "Биляна... Ти премного наранява. Сега просто е твой ред." /макар че никога не съм намирала особено вдъхновение в идеята за кармата - някакси е твърде лесно.../ "This is how you remind me of what I really am."

"Where you are, seems to be as far as an eternity?" Драматично пропаднаха опитите да извадя от главата си призраците, с които до вчера споделях живота си. И двамата. И да - по един жалък и отчаян начин пробвах да направя всякакви глупости с цел да отвлека вниманието си на произволна, илюзорна посока, като осъзнавах още в момента обречеността на пробата. "I wish that I could fly above the sky, so very high"... Проба - грешка. Грешка. Грешка... Както обикновено - в период на мрачна депресия изпаднах и в творчески период. Който е слаб освен всичко друго, както нещастниците прочели до този момент с with or without regrets са забелязали...

"I'm all out of love, I'm so lost without you..." Опитах известен период от време да се самосъжалявам на кърваво-сълзливи любовни парчета. Тъпо беше, щото и без това съм толкова омотана, че блудкавостта им ме кара да искам да повръщам непрестанно. Повръщ. Животът ми е по-вълнуващ от тях, макар и в кофти смисъл. Опитах се да си отговоря на най-важния въпрос дали ми липсва той или представата за него... И като не успях, предпочетох да напиша една касационна жалба и да изключа Слави, защото знаех още на кой телевизор, той непременно върви, поради липсата на кабелна. Само дето не се "опитах да светя като крушка."

"Ti prego aspettami perche non posso stare senza te... " Убедих се, че няма никакво значение дали обичам или мразя. И двете ще ме изтощят еднакво и накрая пак ще съм отритната... Нещо, което написах преди година и нещо, неподозирайки колко съм била права. Цикълът в съзнанието се задълбочава, ако позволиш да използваш "Не" в три поредни изречения. Сега звучи изкуствено, но всъщност е твърде лесно, докато плачеш като малко дете да кажеш "Не мога! Повече не мога!...Не искам!" Затова, trust me, никога не го прави. А ако искаш нещо независимо какво - постарай се този от когото го искаш, да ти отговори три пъти с "да", ако ще въпроса, който задаваш е: "Искаш ли да отворя прозореца?". Теория на шефа ми, която споделям само като пиша есета.

"I've found the reason for me, to change who I used to be..."
Съдбата, Господ, или който както предпочита да го нарече, обаче винаги е имал(а) някаква откачена обич към мен. Дори сега не ме остави дълго да тъна в despair. И отново се прояви по най-странен начин като ми показа най-хубавото момче в света наскоро.... И аз както нормално в такъв случай може да се очаква (една "случайно случила се случайност" бях indeed infatuated... "oh, my life is brilliant, my love is pure." ..., което разбира се съвсем не ми попречи да продължа да запълвам дупките в съзнанието си със неслучайни случки: "След цветовете вече идва ред на мъжете... (И тя ги сменя)"...

Обаче и това със смяната е период. Отминава. А едно истинско Слънце е винаги добре дошло. Ей това е надеждицата - онази почти умрялата (макар, че не умира последна), за която ви говорих по-горе. Надеждицата, че нещастното ми животче ще бъде озарено от смисъла на истинската любов.

"ДА. ДА. Да. Да, това не е шега. Защото знам, че другите момчета нямат бански на лалета. Нямат твоите сини очи."

P.S. Ако някой се познае, да знае, че не става въпрос за него.
Всички образи в това есе са fiction. They have no firm connection with reality.

Използвани са цитати от произведения написани или изпълнени от: Alfred Tennyson, Мирослав Костадинов, Ина Григорова, Nickelback, Adam Noah Levine of Maroon 5, Lenny Kravitz, Air Supply, Милена, Laura Pausini, Hoobastank, Христо Смирненски, James Blunt, Теньо Гогов, Михаил Лъкатник;

--

Приятелски поздрави,

Биляна Л. Русева,

Поезия е онова, което се губи в превода.

No regrets

Разкажи ми историята си,
Да, ние всички се променяме...
И бихме изживяли живота си заедно,
като напълно непознати.
Не съм си губила ума, умът ми си е мой - сама го дадох.
Не можеше да ме гледаш как плача,
Не намери време за това...
и ето как аз бавно се изплъзнах...

Без съжаления / Те не сработват (никога).
Без съжаления / те само раняват...

Изпей ми любовна песен,
или просто единствена строфа.
Да кажем: "Всичко е въпрос на гледна точка!",
А приятелите ми твърдят, че справям се отлично...

Знам, че отстрани,
изглеждахме идеални едни за друг, (така казваха всички)
но нещата не вървяха някак...
а и ти така и не хареса майка ми...

Не искам да те мразя,
но това е всичко с което ме остави.
Горчив привкус след тебе и фантазиятаза всичко,
което можехме да имаме заедно...

Но без съжаления / Те не сработват.
Без съжаления / Те само раняват.

(Казват ми - стоиш до много късно.)-
Знам, че още го говорят...
(Ти си много ниска, за да носиш килограми!)
- Демоните във главата ти...(
Върни им тези клипове, тъй много късно е...)

Щом за миг престана да те мразя, (довиждане)
Почвам просто да съжалявам за нас...

Помниш ли снимките ни? (Лудост!)
Там където единствено се смеем? (Беше тъй неубедително!)
Изживяхме дните на живота си.
(Е, благодатя ти. Куршумите ти бяха истински...)

Но без съжаления / Те не сработват.
Без съжаления / Те само раняват.

Изпей ми любовна песен или просто единствена строфа...
Да кажем: "Всичко е въпрос на гледна точка!",
А приятелите ми твърдят, че справям се отлично...

Всеки път, когато исках да съм всичко,
Всеки път, когато заминавах...
Всеки път като ми каза да си тръгна,
аз исках просто теб и да остана...
Всеки път, когато ме поглеждаше и всеки път, когато се усмихваше....
се чувствах тъй пуста, защото ме третираше като дете.
Обичах как се смеехме ...
Обичах да те виждам как ми се усмихваш...
Често си сядам и си мисля за тебе.
За известно време...
След това ми отминава-
Почвам да си мисля за някой друг....
и в крайна сметка любовта, която имахме,
мисля
официално е мъртва...

Опит за Превод на No Regrets, Robbie Williams

19 май 2009
00:27h

Денят "X"

Денят е 11 март 2009, часът е около 11:20. Тя върви по коридора на четвъртия етаж и говори по телефона с широка усмивка. Точно 2041 дни след като стъпи с въодушевление по същите тези коридори Биляна Л. Русева успя да се дипломира и да се откъсне от месомелачката наречена Юридически факултет на Софийски Университет.

Дипломиран юрист, магистър по право и дипломант на Софийския университет. Всичките гръмки фази, които винаги са ми звучали толкова добре и са ме мотивирали през годините сега ми се струват изпразнени откъм съдържание. Колко неща трябваше да видя, да свикна, да се нагодя, да разбера и да се примиря. Колко несправедливости се случиха пред очите ми. Всичко в името на заветната диплома. Цялото ми образование се оказа един дълбок личен провал, а Софийският университет с решителното участие на юридическият му факултет разби на пух и прах всичките ми младежки мечти, представи и въжделения. Като много студенти в "нашия" факултет също казах неведнъж "да", когато исках да кажа"не". И моето както на повечето колеги достойнство пострада нееднократно. Научиха ме, че "право" не трябва да се смесва със "справедливост" и че субективизма и неравнопоставеността властват на всички нива. Чувстваш се толкова безличен и незначителен и те точно това искат. Да мачкат достойнства, да насаждат страх и неувереност. Спокойно изброявам на пръстите на двете си ръце преподавателите, от които останах с добри впечатления и с уважение, за близо 6 години в университета...

Днес казвам "сбогом" на университета не с носталгия, а с облекчение. Че, да, Боже Господи, няма вече да съм студентка и да водя веселия студентски начин на живот, но и няма да ме скъсат още веднъж на писмен държавен изпит без да е ясно защо! Без даже някой да е заел катогорична позиция относно кое е вярното решение на държавния казус. Няма да видя с очите си как допускат на устен изпит скъсан на казус студент. Няма да ми се налага да се усмихвам и да стискам ръцете на хора с мъртви души, затънали в тинята на собственото си самодоволство или маниакална грандомания.

A farewell to arms.

How Deep Is Your Love

Опит за превод


на Н.Т.


Познавам погледа ти в изгрева.
Докосваш ме с дъжда...
И в момента, в който скиташ се далеч от мен,
искам да съм пак в ръцете ти!
А ти идваш като летен бриз,
стопляш ме със любовта си отлиташ тихо...
А за мен е нужно да покажеш
колко е дълбока любовта ти?
Наистина аз трябва да науча...
Тъй като живеем в свят на лицемери,
който ни повлича.
А трябва просто да сме двамата.
Ние си принадлежим...

Вярвам в теб,
Знаеш вратата към душата ми,
Ти си светлинката в тъмната ми нощ,
спасяваш ме като залитам...
Може би си мислиш, че не държа на теб,
но дълбоко в себе си разбираш, че не е така...
Но за мен е нужно да узная,
колко е дълбока любовта ти?

5.02.2009

На безнадеждните ситуации...

Погледни нагоре!
Виждаш ли звездата?
Да...онази светещата, едрата,
която е наблизо до дъгата.
Е как?! Дъгата не личала,
защото било вечер и е тъмно!
Ти нея трябва да си я представиш,
защото иначе звездата също ще изчезне,
когато стане утро и е съмнало.
Така ти няма да ги видиш двете,
а заедно са толкова красиви!
Звездата винаги над теб ще свети,
дъгата щом и нощем се усмихва!
От светлото не бива да зависиш,
че мракът денем пак ще те застигне!
Във нощната дъга повярваш ли, завинаги -
на слънце твоята звезда ще те обикне!

23.11.2006